Блогът на Лили Спасова :: Оризовата жена

Вече от пет минути наблюдаваше през открехнатата врата как той мие зъбите си. Любуваше се на атлетичното му тяло. Дори на светлината на лампата, а крушката в банята й беше с ниски ватове, кожата му изглеждаше съвършена. Беше гол до кръста. Кърпата увита около тялото му беше излишната кожа загрозяваща гледката й. Тя обичаше... тези сутрини, в които се събужда, а постелята до нея още не е изстинала, обичаше да се прави че все още спи, докато той се изхлузва изпод завивките и с леките стъпки на котка отива в банята. Тогава се протягаше, чаршафът се смъкваше от облите й гърди, а очите й се вперваха в открехнатата врата на банята. Шумът от водата й действаше добре. Възбуждаше се. Представяше си как нежните му ръце я галят…Коремът й се присвиваше от възбуда. А гледката на голото му тяло засилваше желанието й. Моментът в който той прекрачваше прага и излизаше от банята тя го поглеждаше с неустоим поглед и той си знаеше, че тръгването му е отишло по дяволите. А тя…Тя беше хубава жена, от онези запомнящите се. В никакъв случай не притежаваше чара на двадесетгодишна, но излъчването й беше изкусително. Невинна и толкова предизвикателна същевременно. И петте минути закъснение понякога се превръщаха в часове. Часове, в които телата им се наслаждаваха на удоволствието да бъдат едно цяло. Ръцете му я опипваха нежно и жадно, устните му правеха пътеки по корема й, краката й, ръцете й…Сякаш не живееха реален живот, а в някакъв сън. Сънят от който не ти се иска да излезеш. Сънят, в който ти е толкова хубаво, че ти се иска да спиш непрекъснато. Забравяха дали е ден или нощ, колко време е минало и изобщо какво се случва извън техния толкова прекрасен свят. Свят за двама. Техният свят!

- Обичам те – изрече тя и наведе главата си към ухото му. Мирисът на кожата му я влудяваше. Обичаше кожата му.
- Обичам те – отвърна той и езикът му направи дълга разходка по шията й, докато усещаше как тя изтръпва в ръцете му от неописуемото удоволствие да чувства топлината му по този начин върху себе си.

Сънуваше самотата си.

„Самотата ми е морето в което умирам…Умирам всеки ден, всяка секунда…И все пак в нея се чувствам толкова добре. Може би не е толкова лошо да умираш?!” – си мислеше тя всеки път, когато отвореше очи и действителността я шамаросваше, а алените отпечатъци на ръката й оставяха белези върху душата й, така сякаш душата й бе лист хартия. Дори не от плътните, а от оризова хартия. Оризът – толкова бял, и така красив, така удобен, и така изплъзващ се. Спомни си Оризовата жена и изтръпна. Нима самата тя не се превръщаше в заплаха за самата себе си?

Оризовата жена беше мълчалива. Мълчалива и добра. Топеше се в ръцете му като сняг. И той я наричаше – моята малка оризова жена…И тя се топеше в ръцете му подобно снежен ориз, защото и оризът се разтапя…в сърце. Ех, какво време беше само!

Той си тананикаше някаква мелодия от времето на дядо й. Беше стара мелодия, която се натрапва в главата ти и звучи дори без да искаш това. И тя също си затананика.

- Знаеш ли, че любовта започва от носа? питаше го тя.
- От носа ли? Хъм, как така от носа? учудено я питаше той.
- Когато възприемеш някого с носа си, обикнеш миризмата му, това означава че обичаш самия него…Всеки сантиметър от тялото ти е любим за мен. Всяка пора, всеки косъм от косата ти…Страхувам се, че те обичам така и толкова много, но и без това да те обичам незная как бих живяла. Как ли?
Дори и не подозираше, че скоро животът щеше да й покаже как. Непременно получаваш отговор на въпросите, които си се попитал.
Протегна ръка и набра телефонния номер на агенцията за поръчки на заместители. Единственият проблем беше, че той никога не ухаеше на него. На пот и тютюн, на парфюм и лято…И есен, която тече като кръв вътре у нея.
Мъжът в банята пасваше идеално на всичко. Дори в леглото за миг забравяше, за миг щом затвореше очи изключваше съвсем съзнателно, че той не съществува. Нямаше мирис. Кожата му бе винаги изрядна и лъскава, косите му брилянтно сресани, зъбите му идеално бели, трапчинките му сякаш пробити с пирон върху лицето, което толкова беше обичала. Пети юли беляза живота й като догматичното кърваво „А” на Мери преодоляваща всичко, дори позорът, че си е позволила да изкрещи на света, че обича. Обича! Обича така, както оризът обича водата или обратното. Сега нямаше кого да обича. Имаше само спомени. Споменът лягаше с нея, будеше се с нея, пазеше тишина и никога не й отговаряше. Не я водеше за ръка на разходка по улиците, когато вали нежен сняг приличен на милувка, или дъжд, който като злато се посипва върху косите и танцува върху асфалта. Не се смееше, не я докосваше, не поставяше условия, не бе претенциозен, съвсем невидимо тежеше в душата й и най-странното е че дори си вярваше, че й помага да оцелява. Да лети, върви, или каквото си искаше по улиците на този толкова повторяем и уникален сам по себе си живот. Оризовата жена беше търпелива. Търпелива подобно стоик изправен пред най-строгия съд.

Агенцията, в която убиваше самотата си с поръчка по каталог работеше денонощно. Наместо самотата й да се превърне в убийца, тя се мъчеше да убие спомена или да го съживи. Агенцията за поръчка на заместители беше единствената такава в окръга, и тя неизменно ползваше услугите й откакто любимият й беше загинал в катастрофата на пети юли преди няколко години. Винаги пристигаше „идеалният заместител”, но все пак бледо копие на онова минало, което продължаваше да обича. Ръката й набираше номера, не беше нужно да натиска клавиши, мислено натискаше копчето на най-новия модел телефонен апарат, който разчиташе мислите й, после чуваше гласа на оператора, той грижливо приемаше поръчката й, достолепно й потвърждаваше, че до час „той” ще е при нея и после все така грижливо приключваше разговора. А тя оставаше да чака.

- Извинете, но тя е копие…дори има дефект! Възмутеният му глас се издигаше и цепеше въздуха подобно острие.
- Дефект? Не може да бъде! Нашите модели не дават дефекти, може би сте объркали?
- Не греша – никога! Гласът му бе вече рязък, беше твърд и дори яден.
- Но? Гласът на оператора от другата страна звучеше извинително, правеше опити да стопи леда…
- Отказвам се от услугите ви. Не виждам никакъв смисъл в тези копия. Те…Те само нарушават хармонията в околната среда, и вътрешната ми хармония. Тя знаете ли какво си пожела? Представяте ли си само? Пожела да вдъхне аромата на кожата ми! Пожела аз да бъда той, а тя, тя дори не разбира, че тя самата не е себе си. Катастрофа! Трябва да ви затворят!
И той спря да говори. Замлъкна бесен на тази агенция, или фирма за съвременни технологии, бесен на самия себе си, че се е доверил, че някакъв робот може да замести жената, която бе обичал някога. "И този нищо не разбира, не разбира, че дори аз не съм аз. Светът е машина, машина..." Операторът замълча, а страхът, че някой е чул мислите му го накара да изтръпне. Все някой натискаше копчето.

Оризовата жена!

Копчето потъна навътре. Главата на жената се килна на-ляво, после на-дясно и тялото й замря. Замря за последен път и навярно никога повече нямаше да протяга ръцете си, да отмята завивката си, скришом да го наблюдава как се къпе…да правят любов забравили, че отдавна не съществуват. Пък и кой ли иска да съществува, ако не е живял поне за миг.Вижте повече

Нагоре