Тя беше съвсем обикновено момиче с коси като слама, очи като зелени копчета и устни които напомняха усмивка на слънчоглед. Носеше рокля на каре. Цветовете на роклята бяха преливащи от жълто в оранжево, от оранжево в зелено, от зелено в синьо, от синьо в жълто и се повтаряха. В косите си никога не носеше нищо, защото все стърчаха в някоя посока, но никога в тази, която гребенът беше опитал да подреди. Нослето на момичето беше леко чипо и понякога хората шушукаха, че това било признак за високомерие. Ръцете и имаха нежни длани и изваяни пръсти, съвсем като на пианистка, но нямаше кой да се заеме сериозно с нейните природни дадености. Пък и още бе твърде малка. А и притежаваше слух. Пееше с глас, на който завиждаха дори славеите. Улицата по която стъпваше с босите си нозе се наричаше „Сбъдната мечта”. Името на момичето беше Стефания. Според някои по – стари баби това име означаваше „годеница”. Според други – „венец”. Всъщност каквото и да значеше беше очевадно, че Стефания е най – прекрасното, най – усмихнатото и най – даровито дете живяло някога на тази улица, в този град и изобщо на тази планета. Хъм –м изобщо не ме обвинявайте че съм пристрастна. Отчитам реално фактите такива каквито са, нищо че започнах с думите – тя беше съвсем обикновено момиче. Обикновените неща или хора всъщност понякога са доста необикновени, но не всеки отчита това. Един ден просто я сътворих. Първо в мисълта ми. После със сърцето си. Нарисувах я в утробата си. И я родих за изумление на повечето хора, които ме заобикалят и за ужас на онези, които не могат да проумеят, че тя е „щастието на земята”.  Моето щастие. Тази цветна Стефания е едно чудо. Чудо в рокля на каре.

Или...моето щастие има име. Стефания. Момиче в рокля на каре. И малки крачета, които когато обувам в пантофки с личице на зайче ритат ли ритат и навред се лее смях. Смехът на моето чудо.