"В Париж климатът е особен и като че ли има само две годишни времена: в очакване на лятото и след лятото." /из Есенното море от книги, Ирен Запрянова/

Париж е труден за преглъщане. Понякога засяда на гърлото ми. Въпреки, че страсттта ми към този град не намалява с времето. Отидах за малко до него, но в крайна сметка останах за постоянно. Френският език е напевен и лесно възприех лекотата и звучността му, научих го хей така докато се усетя. Сякаш бях роден там. А и френското”р”, което се считаше за дефект в говора си го влачех от дете. Вписвах се идеално в атмосферата, мириса, магията и неподправения чар, който притежава Париж. Когато бях малък се чудех дали небето стига до него, а когато пораснах и стъпих из улиците на този сънуван и желан от мен град, дори повече от жена, осъзнах, че небето се ражда тук.  А стигането му до който и да е отрязък от земното кълбо е въпрос на настроение. Човек лесно опознава улиците на Париж. Веднъж разходил се там, веднъж закусил сандвич и шунка без нищо друго, което на мен първоначално ми се стори мазохистично, се сраства с града. Опознава го и се влюбва в него. Докато майка ми беше жива се чувахме почти през вечер и на въпросът й защо не си намеря някое добро момиче и не създам семейство, все отговарях  уклончиво. Не можех да й кажа, че ако се реша на тази крачка, то жената в която се влюбя трябва непременно да прилича на Париж. Как можеш да кажеш на майка си, която се тревожи, че може да умреш сам и неразбран, в далечна страна, поне в нейните представи, че си влюбен до полуда в ритъма на сърцето на един град и опознавайки всеки сантиметър от тялото му го обикваш още повече. Повече отколкото си могъл да си представиш. И никога по-малко. Питам се дали жената, която съм сигурен че не съществува, с нещо ще ми напомня на Едит. Онази Едит, която като малко сиво врабче с вълшебен глас олицетворява Париж дори сега. Питам се дали ако срещна Едит ще я позная. И не гледам лицата на жените, защото си давам сметка, че нея просто я няма. Когато един ден се разхождам чувам магически глас:
-   Някой да говори български?
Засмях се, опитвайки се да прикрия вълнението, което ме обзе.
-   Но, разбира се, Париж е пълен с изненади. Може би сте се изгубила?
В последвалата тишина си помислих, че имам слухови халюцинации. 
 Докато чаках някакъв отговор огледах жената пред себе си и си дадох сметка, че е хубава. Макар и доста дребничка. Малките й крачета разпалиха въображението ми. Представих си я боса и как целувам петите й. Сигурно бяха нежни и ноктите й бяха грижливо поддържани и лакирани в червено. Беше на две крачки от мен, виждах я за първи път, а можех да се закълна, че я познавам цял един живот, отмяташе косите си с грация, имаше трапчинка на лявата буза, и беше самото съвършенство.  Няколко пъти си поех дъх докато чаках отговор от нейна страна.
-   Не, не съм се изгубила, изпитах потребност да чуя българска реч. Живея тук отдавна, но някъде в мен остана доза носталгия по родината ми. Работя в галерия, където ежедневието ми преминава галопиращо сред картини и лица на непознати. 
-   Приличаш на врабче...
-   Какво? Веждите й се повдигнаха от изненада. После се усмихна.
-   Как се казваш? – говорех на френски.
-   Ще ми се смееш ако ти кажа...по-добре е да не знаеш...

Разглеждам я любопитно, дори алчно, не изпитвам вина заради похотта която буди у мен докато се любувам на малките й и съвършенни крака обути в червени обувки заради лятото, което очаква. Затварям очи и на моменти се отнасям, погледнато отстрани приличам на луд. Леко я наблюдавам през мигли и отчитам, че носът й е правилен и нежен. Профилът й е достоен за портрет. Мълча и се любувам на това парижко видение. Тя не си тръгва. Уловя ръката ми и тръгва редом с мен. Понякога е толкова лесно да повярваш в нещо или някого. По-лесно дори от това да се довериш на себе си.

-   Не мога да се обадя на майка си. Мъртва е. Отдавна съм сам.
-   Съжалявам! казва тя и той усеща мекотата в погледа й.
-   Щеше да се радва, ако научи, че срещнах жената на своя живот. Жена без име.
-   Казвам се...Париж! И ще ти звънна непременно. След лятото.
Изрича го на български. Езикът, който говореше мама.
После изчезва и се слива с тълпата. Уплашена. Като врабче, може би от онази страшна фраза, че е жената на живота ми. Идва ми да се разплача като малко дете. Тя няма телефонния ми номер, защото не съм й го дал.

В Париж има много галерии, и ако ми е казала истината в очакване на след лятото може и да я открия, дори преди то наистина да е започнало.
И да й кажа, че тя е Едит, Париж, и моят свят.