„ Хубава е, толкова е хубава…” – мисли си той и я наблюдава, докато тя излиза от църквата и се отправя към гарата. Следва я. Изпива я с очи. Така и не успя да я забрави, а бе минало доста време, откакто се разделиха. Винаги беше намирал за смешно това, че тя от време на време посещава църква. Той изцяло отхвърляше Бог и атеизмът му беше в кръвта. Тя върви и без да чува никакъв шум от стъпки може да се закълне, че той е някъде около нея. Усеща го с цялото си тяло. Тръпки полазват от петите до косите й. Още не е забравила нежността на ръцете му, нито устните му…За миг сърцето й спира. „ По дяволите, предател! Той просто начупи на парчета живота ни. Какво иска сега?” си мисли тя. Не смее да обърне глава назад. Усилва ход. Знае, че на гарата ще потъне в някой от вагоните и той няма да е някъде наблизо. И все пак не издържа и извръща глава назад. Той е! Огънят, който излъчват очите му докато я гледа и цялата стаена страст извират от очите му и я заливат досущ като лава. Лицето й пламва. Нищо не изрича. Моментът, в който той протяга ръката си към нея тя вече се е затичала в другата посока. Изпитва толкова противоречиви чувства. Гняв. Болка. Страст. Любов. Страх. И най-естественият ход е бягството…Стига до перона на гарата дишайки на пресекулки. Уморила се е. Косите й са доста разчорлени от есенния пронизващ вятър. Мята се във втория вагон. Опитва се да успокои бесния бяг на кръвта си. Повдига ръка и се опитва да въведе в ред тъмните си коси. Седи до прозореца. Слав богу никой не я изпраща. Мрази разделите. Мрази онези дълги моменти, в които заминаването се превръща в агония. Чувствата като подложени на инквизиция вещери се извиват от неистова болка породена от огъня и неразбирането, на което са подложени. Влакът тръгва. Усилва своя ход и от гърдите й се отронва въздишка на облекчение. „Не успя да ме настигне!” си мисли тя, постепенно си дава сметка, че онзи поглед, онези очи, определено й липсват. Ароматът му. Кожата му. Топлината на тялото му. „ Как може нещо толкова красиво, нещо толкова истинско да се превърне в част от някой друг живот?” Животът на тази жена бе странна смесица от възход и падение, от прекалености, излишъци или липси до краен предел в това число и на него. Докато мислите й се рееха в различни посоки се чувстваше комфортно, а и в безопасност. Пък и те й попречиха да разбере, че той също успешно се е качил във влака. В нейния влак. Разбра го на един рязък завой, вагонът в който се чувстваше така удобно се откачи и тя си помисли, че това е последната им среща, и може би за последен път всичко човешко не й е чуждо, и този миг на улицата е бил знак за нея. Да остане и да не тръгва за никъде. Тогава усети силните му ръце. Той я обгърна в обятията си и прошепна едвам доловимо дори за самата нея:

-   Не се страхувай, с теб съм!

След това всичко беше като на филм. Вагонът. Уплашените хора. Някакъв младеж, едър, с гола глава, който се беше заклещил в миниатюрната тоалетна. Една жена, която истерично размахваше ръце и търсеше кучето си. Дебелакът, който нервно се тъпчеше с бонбони от коридора не спираше да кашля, явно задавил се от рязкото движение на вагона. След около два часа нещата влезнаха в ритъм. Проблемът беше отстранен. Влакът продължи пътуването си, а тя все така чувстваше дъха му, очите му, ръцете му…Цялото напрежение между тях ескалираше, въздухът тежеше от него. Той я завлече в малката, тясна тоалетна в края на коридора. Вкара я вътре, докато тя се опитваше да се съпротивлява. С гръб затисна вратата и надвиквайки шума от тежките колела на вагоните изкрещя:

-   Погледни ме! Погледни ме, чуваш ли!

Тя извиваше главата си в различни посоки. Но ръцете му, ръцете, които я държаха стегнато като в клещи й действаха възбуждащо до краен предел. Замря. Кафявите й очи се впиха в неговия взор, толкова граничещ с дълбоко, развилняло, сърдито, искащо, обичащо, молещо за опрощение море. Той я погали по косите. Попи от аромата им. Приклекна и потърси убежище близко до сърцето й. Почувства развълнуваните й едри гърди. Отново се изправи в цял ръст и й прошепна, че не иска да  я пуска, никога. Никога!

- Чуваш ли? И искам отново да те изкъпя. Помниш ли? Помниш ли как се смееше в банята докато триех гърба ти със синята гъба? И как те целувах от косите до петите…Събуждането ми до теб ме изпълваше с радост. Знаеш ли, че само с теб съм бил себе си?

И докато говореше блясъкът в очите му проникваше все по навътре в нея. В стомаха й кръжаха пеперуди. А сърцето й се превърна в птица. Мислите й заприличаха на струни на лък опънат до краен предел със стрели летящи към най-важния център в живота й. Тя леко се повдигна на пръсти. Не беше нужно по-голямо усилие. Разликата във височината им беше сравнително малка. Тя осъзнаваше, че не е красавица, но си даваше сметка, че истинската красота идва отвътре. А за него тя беше по красива и от царица Семирамида. Само той познаваше всяка извивка на тялото й, как нощта и светлините идващи отвън играят по кожата й, всяка бенка или гънка, всеки детайл, който съставлява пълния му с любов и топлина свят. Защото голотата не е непременно липса на дрехи. Голотата, в онзи, другия смисъл е израз на хармония. Хармония, която ти се случва веднъж в живота. И никога повече. Господи, как го желаеше само! Сигурно повече от самия него. Извърна глава… и не се остави на устните му. Изтласка го и той остана като зашеметен, облегнат на стената в тесния коридор, а тя се затича…Затича се. Искаше да избяга. От него. От себе си. От този влак, който все повече губеше очертанията си и заприличваше на нещо друго. „ Не позволих да ме целуне, не позволих, не позволих...”.
 
Точката на пресичане непременно съществува някъде между съня и реалността.

Очите й рязко се отвориха и впиха в застрашително белия таван над нея. Трябваха й няколко минути, за да си даде сметка, че всичко е само един сън. Изви глава към часовника. Нямаше шест сутринта, навън бе тъмно, но знаеше, че няма да заспи повече и дори не направи усилие да опита отново. Стана и се отправи към кухнята. Сложи джезвето на котлона, обичаше кафето по турски, запали цигара и инстинктивно погледна към джиесема си. Имаше SMS от познатия й до болка номер.

„ Липсваш ми.”