Най-популярни
1. shtaparov
2. wonder
3. katan
4. leonleonovpom2
5. ka4ak
6. mt46
7. dobrota
8. ambroziia
9. donkatoneva
10. vidima
2. wonder
3. katan
4. leonleonovpom2
5. ka4ak
6. mt46
7. dobrota
8. ambroziia
9. donkatoneva
10. vidima
Най-активни
1. desitomova
2. sarang
3. lamb
4. hadjito
5. metaloobrabotka
6. mimogarcia
7. bgantimafia
8. energyawakeningbg
9. siainia
10. samvoin
2. sarang
3. lamb
4. hadjito
5. metaloobrabotka
6. mimogarcia
7. bgantimafia
8. energyawakeningbg
9. siainia
10. samvoin
Постинг
23.01.2013 17:27 -
Два разказа от книгата "Седмият ден"
източник : http://fakel.bg/index.php?t=2475
Два разказа от книгата "Седмият ден" на Лили Спасова
източник факел бг
Два разказа от книгата "Седмият ден" на Лили Спасова
15.01.2013
Лили Спасова е родена на 29.08.1969. в София. Завършила е на СУ "Св. Климент Охридски". Издала е четири книги: "По диогенски /2005/, "Една приказна история" /2007/, "Приказките на Дара" /2009/и "Седмият ден" /2012/. В продължение на пет години е автор на образователното детско сп. "Арти" и на сп. "Ния балеринка". Има публикации в периодичния печат. Нейни творби са публикувани в сборници като "Културна палитра", сп. Мост - Сърбия, сп. "Другарче", списание "Глоси" и други. Лили Спасова е автор и водещ на предаването "Пъстри приказалки" в Радио Продукция "Роса". Предстоящо е поставянето на нейната пиеса "И чайките танцуват блус" в Сърбия. ИКОНОСТАСЪТ Най-голямото съкровище на старата жена беше иконостасът, който се предаваше от поколение на поколение в семейството є. Стоеше в ъгъла на малката кухня, в която от години не бе правено ремонт. Баба Туша живееше сама от повече от двадесет и пет години. Сякаш беше вчера, когато синът є бе малък, а къщата є преливаше от смеха му. После се задоми и решиха с булката да заминат по чужбинско и оттогава само веднъж си бяха идвали. Беше виждала внуците си само на снимка, а правнуците си дори не познаваше. "Орисията ми е такава, да си кукувам сама" - така повтаряше баба Туша на продавачката от селския магазин, докато можеше да ходи до него, а след това на единствената си приятелка в това почти обезлюдяло село - Гина, циганката от крайната махала. Гина я посещаваше веднъж седмично, тогава баба Туша се оживяваше и є разказваше за живота си на младини, за дядо Колю, за сина си, за мечтите им… Не говореше на Гина само за най-дълбоката си болка, за това, че момчето є не е до нея. Циганката бе на средна възраст. Беше є жал за старата. "Ние сме си двама с тебе, а тя горката, сиротна душа. Не дай боже падне, чаша вода няма кой да є даде. Горката" - така редеше на мъжа си Гина всеки път щом се прибереше у дома си. Баба Туша не получаваше писма, то Америка на друг континент се намираше, а от компютри ептем не разбираше, та връзка с нейните нямаше. "Не пустите граници, ние сме си виновни, че си поставяме граници между нас", си мислеше старата жена. Всяка вечер заставаше пред иконостаса и напуканите є устни изричаха горещи молитви. Сърцето й бе изпълнено с надежда, че нейните са добре, че животът им тече нормално и безпроблемно, че са щастливи. Иконостасът є бе всичко, пред него и Бог си позволяваше да поплаче от мъка, а после лягаше в стария си креват и будуваше почти до настъпване на утрото. Откакто спря да ходи до магазина, продавачката всеки петък идваше да й остави по два хляба. И животът на баба Туша се точеше от петък до петък, между посещенията на Гина и молитвите є пред дървения иконостас. Докато бе лято, щом Гина дойдеше, бабичката се завърташе в кухнята си и правеше кафенце. После сядаха на сянка и пиеха бавно с наслада от гъстата и ароматна течност. - Бабо Туше, ама то туй кафенце много хубаво, мари - възкликваше Гинчето. - Хубаво ами, нали с мерак съм ти го приготвила - с блага усмивка отвръщаше бабата. - Бабо Туше, ама да не е от чужбина туй кафенце, а? - с игрив поглед я питаше циганката. Тогава баба Туша замлъкваше, лицето є придобиваше сериозно изражение и зад цялата студенина Гинчето разбираше, че има безумна болка. И спираше да пита. Зимата дойде хаплива и зла като подивяло псе от глад. Снегът засипа друмищата и дори пътеките между почти опустелите махали бяха непроходими. В петък продавачката не успя да стигне до къщата на баба Туша. Гинчето я застигна люта настинка и топлеше леглото. Баба Туша чувстваше как студът пропълзява през прага на кухнята є, дори влизаше през старата и дървена дограма на прозорците. Дръвцата є бяха свършили. Нямаше с какво да поддържа огъня в печката. Уви се с одеялата, които имаше, но пак се тресеше от студ. Старческите є очи попаднаха на иконостаса. За миг є премина спасителната мисъл, че от него добър огън ще стъкми. Загледа го като хипнотизирана, а после отметна от себе си завивките. Дотътри се до ъгъла на малката кухня и протегна ръцете си към него. Откачи го от стената и го притисна до сърцето си. Сякаш той щеше да я стопли. После с бавни стъпки се върна към леглото. Легна и се уви, като не го изпускаше от ръцете си. Сякаш є бе дете, рожба, без която не може. "Ако го запаля, все едно се отричам от Господа, от молитвите си, от вярата си, от живота си…" - така си мислеше баба Туша, прегърнала своята скъпоценност. Докато силите є я напускаха, не спираше да се моли за сина си и децата му. След това притихна съвсем и се остави на студената прегръдка на съня и коварния студ, превзел кухнята є. Така я намериха. Вкочанена. Притихнала. Бе живяла кротко, така си бе и отишла. Синът є не дойде на погребението заради кризата. Гина и продавачката от смесения магазин я изпроводиха до последния є дом. Иконостасът взе Гинчето и го окачи на най-видното място в дома си. Циганката знаеше, че той е пропит с безкрайната вяра и горещите молитви на любящото майчино сърце на баба Туша и макар и недоучила, то умът є подсказваше, че той е безценен. ГОРКИЯТ УИЛИ През прозореца се виждаше огромната градина, в която ръцете на градинаря се грижеха за прекрасните му рози от близо седем години. Мистър Уили обичаше да наблюдава небето, зелените храсти и розите, които с пурпурно-аленочервения си цвят напомняха кървави рубини. Стъпките на съпругата му обикновено го изваждаха от тихото съзерцание, в което потъваше, и гласът й рязко нарушаваше хармонията, напоила въздуха. Бракът му с тази жена беше най-големият капан в който бе попадал някога. Първоначално бе изкушен от впечатляващата є външност, от сексапила, от сочните є червени устни, но много бързо откри, че под обвивката е доста празно и отчуждението, което дойде, бе нормално и естествено. В този брак той беше мишката, но мишката, която има власт и пари, а жена му котката, която тайно си мислеше, че го държи в лапите си и може да си играе с него както и когато си поиска. Съвместното им съществуване щеше да продължи доста дълго, един развод щеше да струва прекалено нерви и пари, не че ги нямаше, но щеше да е разточителство. Пък и всеки си живееше живота, на който както му харесва, докато не се стигна до един ден, в който нещата придобиха друга форма и очертание. Тъкмо бе изпушил последната си пура. Стана и с тихи стъпки излезе от стаята си, когато чу шепот в коридора. Долови парфюма на жена си и чу гласа на градинаря му. На онзи, същия, който от седем години така прилежно се грижеше за любимите му рози. Явно обичаше да се грижи и за други неща освен за цветята. - Не мога да продължавам така - говореше градинарят. - Време е да направим нещо. Нека избягаме. Ще се оженим в някой друг щат и готово. Луд съм по теб... Отчетливо чу дишането є, шума на вдигащата се пола, лекото є стенание. Не изпита ревност. - Искам да го убиеш! Парите му са прекалено много, за да му ги оставим. Убий го! Докато градинарят обладаваше жена му в тъмния коридор, то тя обмисляше как да го убият. Стана му интересно. Какво ли щеше да каже това младо момче, което можеше да му бъде син. - Ще сторя каквото искаш. Другия петък е удобно. Къщата е празна. Шофьорът има почивен ден. Ще го застрелям откъм градината. Той обича да седи на голямото си кресло. Господи, толкова те обичам... Стенанията им се усилваха, докато не дойде екстазът и настъпи тишина. Когато тръгваше към спалнята си, жена му попита: - В колко часа ще се отървем от него? - В пет часа - отговори градинарят, който със сигурност не му беше син. А и чукаше жена му в собствената му къща и пред носа му. Когато седна в голямото си кресло, си помисли, че любовта е замъглила съзнанието на този младок и той яко обърква нещата. Сексът с жена му нито бе толкова хубав, нито страстен, пък камо ли да събуди у някого желание да убива. После се сети, че никога не я бе обичал, а просто я взе като поредно бижу, което да краси къщата му и да занимава ужасно скучните му гости в дългите и горещи летни вечери. Петък. Петък щеше да е денят на неговата смърт. А днес бе едва понеделник. Чакаха го дълги четири дни, в които щеше да опита да пререди картите в своя полза. Вторник посети центъра на града. Първата му работа беше да отиде в сексшоп, където купи надуваема гумена кукла. Щеше да я постави на голямото кресло. Купи си билет за Хаваите. Все се канеше да посети това място, но сега бе сигурен, че ще го направи. Има ситуации, в които просто действаш. А сега бе настъпил моментът на действие за него. Досегашното му съществуване бе на път да изпие силите му, да го остави примирен и застаряващ без мечти човек. Липсата на мечти обезателно те превръща в труп, със сигурност не беше труп, щом като действаше. Сякаш това, което беше чул, се случваше на някого другиго. А той гледаше отстрани. Прехвърли почти всичките си пари в нова сметка, а за по-голяма сигурност избра швейцарска банка. За да не буди съмнение, купи корени на сорт рози, които липсваха в градината му, и с прибирането ги връчи на градинаря. Не погледна момчето в очите. Не искаше да го отказва от плана му. Ако го погледнеше, навярно щеше да предизвика съжаление или кой знае... Не искаше да рискува. Харесваше му мисълта, че наближава краят. Задушаваше се в целия този филм, в който бе главен герой и за първи път главната роля му допадаше. Изпита задоволство. Сряда покани доведената си сестра на чай. Дора пристигна с английска точност точно в 16,00 часа. Почти не разговаряха. Тя му подари кутия шоколадови трюфели и пакет с черен чай. Любимият му. Прибра чая, а шоколадовите трюфели остави на масата. Хапна един от тях и констатира, че вкусът им не е като преди. Докато преглъщаше своя трюфел, той си помисли, че не само бонбоните, но и животът му не е като преди. В креслото с вперен поглед в розите и чаша чай на малката кръгла маса върху бяла ръчно плетена покривка, стояща от лявата му страна. Когато изпрати сестра си за първи път я прегърна от много време насам, а тя го погледна с изненадани очи и бързо, бързо хлопна вратата след себе си. "От кога си станахме чужди и с нея?", попита се той. В късните часове на нощта се опита да анализира тази отчужденост между тях и стигна до извода, че основната причина се корени в парите. Чичо им бе завещал някога огромното си наследство на него, като продължител на семейното име. Той никога не бе оставял сестра си без пари, то тя неизменно му бе демонстрирала, че няма нужди от трохи и подаяния, но винаги прибираше чека в чантата си и след всяка тяхна среща той чувстваше как погледът є става все по-хладен, сякаш не очите на сестра му, а чужди очи го гледат с омраза и ожесточение. Другата причина бе появата на съпругата му в живота им. От тогава сякаш в отношенията им нещо се скъса окончателно. Четвъртъкът беше от обикновен по-обикновен. Спа до десет часа, после облече халата си и отиде в трапезарията. Закуси сам. Закусваше сам от дълги години. За първи път осъзна, че да закусваш сам е ужасно скучно и предимно празно. Навикът е втора природа, но се успокои, че навиците могат да бъдат променяни. Жена му обикаляше магазините и сякаш черпеше някаква енергия от царящата лудница в центъра на града. Петък бе пазарен ден и хората истерично купуваха. Нямаше значение какво, важното е, че петъчният ден бе за харчене на пари и тълпата беше като в екстаз. На една витрина в голям зоомагазин тя съзря змия и реши да я купи. Помисли си, че една допълнителна застраховка към плана є не е излишна. Щеше да пусне незабелязано малкото влечуго в кабинета му и щеше да затвори плътно вратата. " Той може и да не уцели - помисли си тя, - а на мен са ми нужни парите на мъжа ми". Пусна влечугото незабелязано в кабинета веднага щом се прибра и след това реши да отиде на следобеден чай при Дора. Когато отиде при нея, набързо я измъкна под претекст, че иска да є покаже едно чудо невиждано и є разказа за новия си домашен любимец. - Хайде, Дора, хайде ела до вкъщи. Днес си особено красива, скъпа Дора... Смехът на Дора се понесе навред. Погледнати отстрани двечките приличаха на колежанки. При това на влюбени една в друга колежанки. Градинарят зае позиция. Наближаваше 17,00 часът. "Добър час за умиране" - помисли си той и се прицели. Господин Уили седеше кротко в креслото си. Може би бе изпил чая и си почиваше. Градинарят се приготви да натисне спусъка. Стреля, без да изпитва колебание. Мисълта за страстната му любовница бе достатъчно основание да покрие с було на забравата мисълта, че извършва престъпление. Цената на свободата им бе смъртта на горкия Уили. Парите му щяха да им дадат всичко. Щяха да инсценират обир в къщата и нещата щяха да се подредят. Стреля! Човекът от стола се преобърна и падна по гръб. Момчето си помисли, че е уцелило съвсем точно, и изпита гордост от този факт. Приближи се до прозореца и видя трупа. Сега трябваше да се покрие за известно време, а после..."поне да минат шест месеца", така бе казала възлюбената му и ще помислим за нас. В този миг чу портата на външната врата. Чу смеха на Дора. И възклицанието на любимата си: - Дора, нещо се е случило! Чух изстрел откъм градината... Стоеше като вцепенен. Те наближиха и уплашено се притиснаха една към друга. Дора го изгледа недружелюбно и промълви: - Тъпако, какво направи? Ти уби брат ми!?! Младежът забеляза леката и лукава усмивка на жената. Почувства, че изпада в паника. - Но аз... аз направих каквото поиска тя - и градинарят посочи с пръст съпругата на горкия Уили. Тя извърна поглед към Дора и є прошепна: - Постъпих правилно, знаеш колко много те обичам, дори змията пуснах за всеки случай... Смъртта му е най-правилното решение. Той никога нямаше да приеме нашата връзка. Дора страстно притисна любимата до себе си. - Чаят също беше отровен. Не ти казах, моля те, прости ми. Исках... Последва страстна целувка между двете жени, а градинарят не можеше да повярва на очите и ушите си. Сякаш някой повдигна булото, замъглило съзнанието му, и той прозря, че е бил само оръжието в ръцете на съпругата на горкия Уили. Затича се към вратата, отвеждаща в стаята на трупа, и я отвори. Змията се бе разположила свита на кълбо върху гърдите на простреляния от ръцете му човек. Чашата с чай си стоеше върху масата. Евтина гумена кукла ехидно се хилеше насреща му. След него дотичаха двете жени. Безразличните очи на куклата се забиха като остър нож в сърцето на двете бездушни жени. Горкият господин Уили седеше някъде на брега на Хаваите и пиеше второто си питие. Хаитянка залюля прелестните си гърди в такт с екзотични ритми и той си помисли, че промяната е хубаво нещо, щом се случва в подходящ момент. Закуските на Хаваите нямаше да са му нито скучни, нито толкова празни.
източник факел бг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Петя Хайнрих, ЛекспЕ1, поезия
2. слово, кафене.бг, поезия, интервю
3. богпан, Божидар Пангелов, поезия
4. стаята на сънувача, Ваня Константинова, поезия, проза
5. Графът
6. снимки, Стефания, щастие
7. public-republic
8. форум, литература, хора
9. списание, Арти, приказки
10. антимовски хан, поезия
11. приказка
12. малка приказка за препинателните знаци
13. приказки, аз-детето
14. преводи, Бояна Петкова, Мистър Бог, тук е Ана
15. Бояна Петкова, Яна, Марулка
16. Вера Балева, поезия
17. Интервю с писателя Златко Ангелов
18. Лили Спасова, интервю,
2. слово, кафене.бг, поезия, интервю
3. богпан, Божидар Пангелов, поезия
4. стаята на сънувача, Ваня Константинова, поезия, проза
5. Графът
6. снимки, Стефания, щастие
7. public-republic
8. форум, литература, хора
9. списание, Арти, приказки
10. антимовски хан, поезия
11. приказка
12. малка приказка за препинателните знаци
13. приказки, аз-детето
14. преводи, Бояна Петкова, Мистър Бог, тук е Ана
15. Бояна Петкова, Яна, Марулка
16. Вера Балева, поезия
17. Интервю с писателя Златко Ангелов
18. Лили Спасова, интервю,