Младата жена беше застанала пред картината, на която бяха нарисувани някакви странни образи, взираше се в тях, опитваше се да различи какво точно е искал да каже художникът, или какво не е успял да пресъздаде родено от порива на емоциите и светоусещането му, пристъпяше към картината, после се отдалечаваше и погледнато от страни приличаше на вещ критик, или на ценител пред който стои дилемата да купи или да не купи изкусителната картина, внезапно пристъпи към нея и почти я докосна с ръка, за да е сигурна в онова, което успя да разпознае, искаше да усети грапавата повърхност върху картината, да почувства със сетивата си аромата на боите, нищо че беше рисувана доста отдавна. Опасната близост прерасна в екстаз, разпозна себе си и самотата с очи на лисица.  Тази особена картина бе стояла дълго време незабележимо в ъгъла и краищата на рамката ѝ издаваха натрапчиво, че не е почиствана отдавна от праха, независимо, че бе магнетична, поне така тя чувстваше картината и след като се взира дълго в нея, каза: “Сега разбирам защо художниците непрекъснато рисуват, и рисуват търсейки начина и пътя да разкрият същината на нещата в цвят. Търсят себе си."
И жената се разсмя раздиращо, докато късаше на парчета произведението си, в което не хареса онова, което бе разпознала.

Не е харесала самотата си. Почувствала се е обречена...Но се е възпротивила...