Не я познавам. Всеки път когато пресича на светофара застивам като онемял пред бездната, която се изсипва от очите и. Тя е странна. Няма малки крака, а стъпва сякаш с нозе на Мая. Носи в лявата си ръка нещо прилично на чанта. Когато го заглеждам с любопитен поглед установявам, че е живо и мърда. Намествам очилата си и фокусирам мъничко, жълто, пухено, топчесто нещо. Пиленце. Жълто пиленце, което писука в ръката на пресичащата жена. Писукането му ме откъсва от вцепенението и протягам ръка. Докосвам рамото и.

-         Това пиленце къде го носите?

Тя ме поглежда и тогава от очите и потичат въпросителни. Отговаря тихо:

-         При майка му.

-         А къде е тя? чувам собствения си глас.

-         Там ... и тя посочва залязващото тяло на слънцето.

-         Дайте ми го, аз ще се грижа за него – изричам с настоятелен тон.

-         То има дом. Там.

И тя тръгва. Голяма и грациозна. Или може би само голяма? И никак грациозна...Не знам. Но осъзнавам, че нейната лудост е потекла в мен. Защо лудост ли?

Не, не защото пресича винаги на червено, нито защото вървейки сякаш танцува с огромното си тяло, нито защото, че почти за всички от улицата е ясно, че”тази не е съвсем в час...”, та тя е ежедневно по пижама на джуджета. Странна смесица от цветове и живот върху едно сиво петно, каквото е улицата. Някак си не се вмества в пейзажа. Гледам я и крещя след нея:

-         Не попитах за името ви? Как се казвате? И пилето, ако нещо има проблем ще го осиновя. Нищо, че не съм кокошка. Нищо, че...

Тя изобщо нищо не чува. Върви с очи изсипващи бездна.

Ехото носи отговор:

- Мая.