Блогът на Лили Спасова

В понеделник винаги закъснява за работа. Всяка сутрин преди да отвие тялото си от под завивката си мисли, че е жалко, че след неделята няма още една неделя или ден с друго име. Не обикновени понеделници. Прави си кафе, а докато го чака да кипне се реши, облича набързо любимите си дънки, риза с цвят според настроението, днес резедава, сако, дори си обува обувките. Гримът е лек и непретенциозен, а и напоследък с нищо не може да скрие бръчките, излющената кожа и умората под очите. Пие си кафето и запалва цигара. Изобщо не се поглежда повече в огледалото. Наум го праща по дяволите и притваря очи, за да се наслади на музиката, която по незнайни за нея причини й се струва ужасно тонизираща точно тази сутрин, точно този понеделник, който никога не е следваща неделя. Тръгва за работа, но по път се сеща, че е забравила радиото. Връща се, за да го изключи. Натиска копчето, и на излизане затръшва вратата. Миг преди да стигне до паркинга токчето на лявата й обувка се заклещва в плочките и капачето се отронва с онова „хряс”, което може да подлуди и най-спокойния наглед човек. А тя си е съвсем спокойна. До този момент. Отново се връща, но асансьорът засяда между етажите. Набира от джиесема си номера на техника, и докато го чака си запалва цигара. Телефонният му номер е записан в нейния апарат, откакто стоя повече от три часа в асансьора и никой не я чу докато правеше опити да надвика музиката идваща от третия етаж. Изхлузва обувката си, после другата и остава по чорапи стъпила върху мръсния под. „Така и така ще почакам” – си мисли тя и сяда на пода. Запалва си цигара. После си изважда и книгата, с която напоследък изключва негативите от действителността. Този път техникът е бърз и експедитивен като линейка. Само два часа и тридесет и една минути. Извинява се фъфлейки и тя установява, че му няма предните зъби. Решава, че ако се разкрещи ще я обявят за истеричка, а наистина я дели точно една крачка от това състояние. Благодари му с хладна усмивка и се прибира. Сменя чорапите си. Изважда новите обувки от кутията, които пази за по-особени случаи и излиза, твърдо решена, че този път е за последно и все пак ще стигне до работата си. На няколко пъти се мъчи да запали автомобила си, но нещо не се получава. В един момент забелязва червената лампичка и разбира, че няма бензин. „ Така и така закъснявам за работа, поне ще се разходя малко...” – решава тя и тръгва. Докато върви по улицата си дава сметка, че сградите я дразнят, че хората са отвратително намръщени, че продавачката на будката за цветя е доста отблъскваща и може би поради тази причина цветята й почти не се купуват, дава си сметка, че шумовете на този град определено й въздействат потискащо и може би е крайно време да се махне от него. Автобусът не идва навреме. Чака го повече от седемнайсет минути, а уж проблемът с транспорта бил преодолян. „Автобусът е прекалено тесен” – си казва наум и тръгва по посока на дома си. Шефът й е разбран човек. Много я цени, но все по често установява, че закъсненията й му се набиват в очи, а звучи прекалено инфантилно да се оправдава с автобуси, липса на бензин, счупване на токчето, препиване в неделя вечер или нещо подобно. „Търпи ме само защото съм добър професионалист, но всичко си има граница...”- си мисли, докато изкачва стълбите до апартамента си. Връща се в леглото си, премята завивката върху себе си и притваря очи. „Така и така закъснях, по-лошо от това не може да стане...”, но телефонът й звъни настоятелно. Шефът й. Сбръчква вежди, но въпреки всичко вдига телефона. Чува гласа му:
-   Не забравяй, че в понеделник трябва да вземеш новия проект. Извинявай, ако те събуждам. Знам, че днес е време за отмора. Хайде, приятна почивка.
-   Днес? Но днес не е ли понеделник?
-   Шегаджийка!
После той затваря телефонната слушалка, а тя дълго гледа тавана по който един слънчев лъч си играе с петно от отдавна засъхнало шампанско.

Нагоре